Загубената шапка

221
Загубената шапка

Да не е повод за загуба на настроението

В предишен материал говорихме за похвалата и колко вредна би могла да бъде тя за психиката на детето, ако е неправилно употребена. Сега ще говорим за укора и за това как би могъл да се отрази негативно върху самочувствието и самооценката на посдрастващото ни дете.

Кога порицанието е полезно и кога – вредно?

Полезнатата критика би трябвало да ограничим само до посочване на онова, което трябва да бъде направено, като избягваме каквито и да било отрицателни забележки по отношение на личността на детето.

Десетгодишният ви син разлива чаша мляко върху кухненската маса. Вие: „Колко пъти съм ти казвала да внимаваш?! Достатъчно си голям, за да знаеш и можеш вече да държиш чаша!“. „Той е непохватен, няма какво да се направи. Такъв е бил и такъв ще си остане“, добавя съпругът ви.

Детето е разляло мляко за 20 сточтинки (ако трябва да изчислим стойност някаква), но тези хапливи родителски забележки струват много повече, ако бъдат измерени със загубата на самоувереност у сина ви.



Не бива да поучаваме виновника и да даваме оценки на личността му тъкмо в момента, в който е направил беля. В подобни ситуации е добре да се захванем със случката, а не с човека. По-добре му донесете нова чаша с мляко и гъба, за да почисти. Детето ви ще е благодарно и доволно да изчисти разляното мляко, а вие не се изкушавайте да добавяте „И следващия път бъди по-внимателен“. Детето не е разляло млякото си нарочно.

В кой от двата случая разлятото мляко би помрачило настроението на семейството за цял ден?

Буря се задава...

Предсказумем и обичаен е начинът на разразяване на кавгите между родители и деца в много семейства. Детето върши или казва нещо, „което не трябва“ - родителят му отговаря, като го обижда – детето отвръща с нещо още по-лошо – родителят му отвръща със заплаха на висок тон или с наказание. И бурята се е разразила...

Детето си играе с празна чаша. Майката му казва да остави чашата, защото ще я счупи или нещо повече – че кавото попадне в ръцете му, бива счупено. Детето отговаря, че няма да я счупи. След малко чашата бива счупена. Майката се ядосва, може да нарече детето си с обидни думи, то може да й отговори също с обидни думи, напрежението може да ескалира и до физически сблъсък... няма нужда от всичко това...

Въпросът дали детето се е научило да не играе вече със стъклени чаши, или не, не е толкова важен, колкото фактът, че то е научило един отрицателен урок за себе си и за майка си. Тук важен е въпросът дали е било необходимо това сражение? Неизбежен ли е бил сблъсъкът? Могло ли е да се избегне?



Има много по-разумни начини да се справим с подобни инциденти. Много по-лесно е да приберете чашата и да дадете, например топка на детето. Или ако чашата вече е счупена, заедно да сметете парченцата и да кажете просто „чашите се чупят лесно и кой би помислил, че от една толкова малка чаша ще излезе такава голяма бъркотия“. Изненадата от това спокойно изречение би потикнала детето към извинение и изкупление за сторения „грях“. И то само ще си направи извода, че чашите не са за игра.

Малките беди и големите ценности

От малките злополуки децата сами могат да извлекат големи уроци за ценностите. Ваша задача е да научите децата си да разграничават дребните неприятни и досадни случки от трагичните и катастрофалните. Много родители отдават важност на счупена чаша като на едва ли не счупен крак. Трябва да посочваме на децата кои са малките беди в разграничение на големите.
„Пак си си загубил шапката? Е, неприятно е, защото шапките струват пари... жалко е, но не е голямо нещастие...“ загубената шапка не бива да става повод за загубата на доброто настроение или повод за голяма семейна драма.



Обиди, упреци, порицания

Обидните епитети са като отровни стрели, използвани срещу децата. Ако кажем, че един диван е грозен, на него нищо не му става. Продължава да си седи на същото място, все така грозен. Но ако кажем на едно дете, че е „грозно“, „глупаво“ или „непохватно“, нещо наистина става с него. Реагират и тялото, и душата му. Реагират с негодувание, с яд, с омраза. С фантазии за отмъщение. С вина за тези фантазии, както и с произтичащата от вината тревога. Накратко, създава се цяла верига от емоции и реакции, които правят и детето, и родителя нещастни.

Когато кажете на детето, че е „непохватно“, то може отначало да го отрече, но не забравяйте, че детето вярва на родителите си и постепенно започва да се мисли наистина за непохватно и тромаво същество. Случи ли се да се спъне и падне или да изтърве и счупи нещо, може само да си каже на глас: „Толкова си недодялан“. А по-нататък ще избягва ситуациите, в които се изисква сръчност, защото е убедено, че е прекалено непохватно, за да се справи с тях.



Когато повтаряте на детето си, че е глупаво, то започва да ви вярва и само да се мисли за глупак. Това води до ситуации, в които то избяхва интелектуалните усилия, за да избегне споровете, съревнованията и присмеха. То просто става пасивно и безразлично, защото вярва, че безопасността му зависи от това да не прави опити. Мотото в живота му става максимата: „Ако не пробвам, не мога да се проваля.“

Затова много внимавайте с епитетите, които лепвате на децата си... за да не израснат те хора с ниска самооценка, ниско самочувствие и без самоувереност.



Добави коментар