За татковците и велосипеда

90
За татковците и велосипеда

Нищо не може да оправдае отсъствието

Мисли за татковците, велосипедите и за това, колко е важно да не се изгубваме безследно, а "те да ни повтарят, нали"...

Преди няколко месеца се видях на кафе с една приятелка. Тя беше сериозно загрижена за сина си - живо, красиво, тъмнооко момче на 10 години. Проблемът беше, че момчето – да го наречем Ванко – е с леко наднормено тегло. Вторият проблем беше, че този умен и лъчезарен Ванко нямаше проблем с леко наднорменото си тегло, а имаше именно един друг много тежък и сериозен проблем: този, че не можеше да кара колело.

Тази моя приятелка ми разказа, че седем-осем деца от класа на Ванко карали колелета на НДК, а едно красиво леко пълничко момче подтичвало след тях и радостно подвиквало. Това бил Ванко. "Стана ми тъжно – каза тя - толкова тъжно, защото Иван е винаги толкова зает, в тази болница не свършиха дежурствата, нощните, спешните, пациентите... и не се прибра този мъж от операционната в дома си, да излезе със сина ни и да го научи да кара колело!"

Познавам Ванко – той е умно, вечно усмихнато дете, едно от най-добрите и чистосърдечни създания, които съм виждала на неговите години. Стана ми тъжно, като си представих как е подтичвал след децата, такъв един... дебеличък...

- Лельо! Ти да не си ми обидена? – звънна едно гласче онзи ден зад мен и аз подскочих.

Рядко някой ми говори на "лельо", а още по-малко не мога да позная дете от приятелите на сина си. Огледах се - една много позната и много непозната физиономия стоеше и дружелюбно се пулеше срещу мен с любопитство и смях в погледа. Ванко! Но колко различен Ванко! Отслабнал, ухилен до ушите, тъмночервен, и подпрян на... на велосипед! На истински велосипед с две гуми, обкрачил предната гума съвсем професионално и овладяно.

- Ванко, ами ти нали не можеше да караш колело? – успях да избъбря в почуда.

- Да, обаче мама нае чичо Красимир, дето живее до нас, да ме научи да карам – каза Ванко чистосърдечно. - Даваше му по пет лева на урок. И аз понеже знам, че нямаме много пари, още на третия път се научих – допълни със задоволство.

Така се зарадвах! И този "нов" Ванко не беше никак дебеличък и не подтичваше след други деца – той си летеше на собственото си колело, подарено, както се разбра, от някоя от щастливите му баби. Потупах го по рамото, казах му да носи много поздрави вкъщи и си продължих по пътя...

Обаче, мисля си, има нещо дълбоко не наред там, където бащата няма време да научи детето си да кара колело цели пет години. Има нещо дълбоко не наред в това спомените на едно малко момче за това как се е научило да кара велосипед да са свързани със съседа чичо Краси.

Гледам профила на тази приятелка във Facebook и виждам, че на статуса Семейно положение пише "сложно е". Бас ловя, че е сложно.

Тъжно ми е за татковците, които дават на съседите да им отнемат срещу петнадесет лева спомена за това, да предадат на децата си едно от най-важните умения на детството: да карат колело. Колкото и да са заети. Колкото и да не могат, да не искат или да не им се отдава да мислят...

Един ден този малчуган ще порасне и от тях зависи дали ще извършва геройски бели, дали те ще се изгубят безследно или той ще ги повтаря –

Нали?



Добави коментар