Страхът от смъртта

93
Страхът от смъртта

Детето се тревожи

За възрастните трагедията на смъртта се заключава в нейната необратимост. Смъртта - толкова категорична и вечна, е завършекът на всички надежди. Затова и е невъобразима за отделния човек - никой не можа да си представи собствения си край, разпадането на своето Аз. Азът се състои от спомени и надежди, от минало и бъдеще и човек не може да си представи себе си без бъдеще.

Утешението, което дава религията, е тъкмо в тази насока. Тя предлага на човека бъдеще, така че той да може да живее и да умре в мир.

Какво става в душата на детето, когато се сблъска със смъртта?

Aко за възрастните смъртта е загадка, за децата тя е тайна, забулена в мистерия.  Малкото дете не може да схване, че смъртта е неотменна, че нито родителите му, нито молитвите му могат да върнат обратно покойника. Безполезността на магичните му желания пред лицето на смъртта нанасят жесток удар на детето, който разколебава вярата му в собствената му способност да променя събитията посредством мислените си желания, и го кара да изпитва тревога, безсилие и страх.

Детето вижда, че въпреки сълзите и протестите си, се разделя с любим човек или животно и затова се чувства изоставено и необичано. Страхът му прозира и в често задавания на родителите въпрос: "Ще ме обичаш ли и след като умреш?"

Някои родители се опитват да предпазят детето си от болката и скръбта, които би му причинила загубата на обичаното от него същество. Ако умре неговата златна рибка, хамстерът или костенурката му, те бързат да я заменят с друга, като се надяват, че то няма да забележи разликата. Ако умре котката или кучето му, предлагат на детето си по-хубав и по-скъп техен заместител.

Каква поука ще извлече детето от тези преживявания на внезапна загуба и бърза замяна?

То може да стигне до извода, че загубата на любими същества няма голямо значение, че обичта и предаността могат лесно да бъдат пренасяни от един на друг.

Детето не бива да бъде лишавано от правото си да скърби и да тъгува по загубено любимо същество. То трябва да бъде свободно да изпитва печал, щом загуби съществото, което е обичало. Когато му се даде възможност да поплаче за края на един живот или на една обич, човечността на детето се изостря и характерът му се облагородява.

Не бива да изключваме децата от неизбежните скърби, както не ги изключваме от радостите на семейния живот. Защото когато смъртта в семейството е дошла, а на него нищо не му съобщават, детето е обхванато от една тревога, която не може да обясни, на която дори не може да даде име. То може да опита да запълни празнотата в осведомеността си със страшни и объркани обяснения. Може да обвини себе си за нещастието и да се почувства отделено не само от мъртвия, но и от живите.

Какво е най добре да направим, за да му помогнем в объркаността му?

Следва...



Добави коментар