Колко странен е светът

74
Колко странен е светът

Една вдъхновена от куклите на Альона Фингарова приказка

Едва ли на земята има някой друг, освен децата, който още да пази Малката тайна на Голямата Вселена. А тя е проста и повече от очевидна, но за сметка на това пък е невидима. Попитайте, който и да е срещнат малчуган по пътя си: „Ей мъник, знаеш ли коя е Малката тайна на Голямата Вселена, я да видя!“ и той веднага ще ви я каже, откъснал се от играта си за миг – някак си с лекота и без да се замисли, а после ще продължи заниманието си със сухата пръчка, пясъчната кула, танца... сякаш нищо никога не се е случвало.

Но не си мислете, че ще я извика на един дъх, като добре научено стихотворение от първолак, така че всички наоколо да го чуят и да кажат: „Браво! Браво, мойто дете! Колко много знаеш!“ Не, не, не – бъркате. Няма да е на висок глас, та чак и в Танганайка да го чуят. Не, че не е възможно да стигне до Танганайка. Възможно е! Но всяка тайна, затова е тайна, защото трябва да е тайна.

Малчуганът ще ви я прошепне на ушенце, тихо, като мишле. Но виж, ако имаш проблем със слуховия си апарат, то знай, че си е за твоя сметка. Ако си толкова стар, че вече не чуваш добре, то знай също, че никога повече в живота си няма да чуеш Малката тайна на Голямата Вселена.

Коя е тя ли? Да, да, за тайната питам! Веднага ще ви кажа. Но, но за съжаление ще трябва да я прошушна на ушенце, няма как – тайни!

„Шушушу-шу-ш-ушу-ш-мушу-шушушу-ууу-ммм“.

Истина Ви казвам, това е и не се смейте! Казах ви, че е проста и повече от очевидна, но за сметка на това пък невидима. А, какво, какво? Извинете ме, малкият ми спътник нещо ме дърпа за крачола и явно иска да ми каже нещо.

„Така ли, сигурен ли си? Аха, разбирааам“.

Оказва се, че освен децата, Малката тайна на Голямата Вселена се пази още и от тези странни същества, които в някои езици ги наричаме котки. Да, да от котките, точно така ми каза моят малък приятел, а той не си измисля. Истина ви казвам!

Когато аз самия разбрах наскоро Малката тайна на Голямата Вселена, а това се случи преди година, година и нещо (ще прощавате, че не мога да съм по-конкретен, но оттогава загубих представа за механичното време. Но, разбира се! И след като стана дума за времето, позволете ми да ви представя Пазителя на часовете:

 

Да си призная честно, напоследък не съм го мяркал наоколо), с мен се случи нещо странно.

Да, промених се, някак си станах друг човек. Осъзнах, че всъщност изглеждам ей така:

Понякога пък съм такъв:

и живея ето тук, в тази къща. Онзи на прозореца, с прашката в ръка, е моят малък спътник, който ми прошушна тайната онзи ден:

Как се сетих за Малката тайна на Голямата Вселена, че чак пък и да попитам някого за нея, така и не мога да се сетя. Но затова пък помня какво ми каза един ден мъникът. Вика ми: „Знаеш ли, че всъщност не съм толкова малък, колкото си мислиш ти? Нощем, когато няма какво да правя, а целият свят спи, дори и ти (тук, да си призная, малко се засегнах), аз се качвам на покрива и виждам всичко. Толкова е високо, че чак пингвините на Южния полюс виждам!“

„Не гледам с отворени очи, то не е и нужно“, ми вика той и сведох неволно поглед, та да видя гледа ли ме сега. Стари навици и бузите ми леко почервеняха от неудобство. “Най-хубавото е обаче, че не всички спят. Не, не всички, за щастие! Отсреща в онзи блок, нощем свети само едно прозорче. Там живее един музикант:

Знам, че е самичък. Друг не би могъл да свири така хубаво нощем, само нощем. Той свири на всички влюбени, тръгнали безцелно на своето пътешествие -

кои на конче

кои на колело

кои пък просто кацнали в чадър, за да духне вятърът и да ги отвее, накъдето той пожелае:

Никой тук не познава страха, защото имат своя ангел, а всеки има ангел. Нали знаеш това?

А, чакай, чакай – виждаш ли онзи там чудак в далечината:

Онзи ден си грабна куфарите, качи кучето си на велосипеда, видя, че го гледам и ми вика: „До скоро момчето ми. Хубаво е да имаш някого до себе си. Някой ден и ти ще осъзнаеш това, а сега е време да потеглям“. Той живееше зад нашия блок, но едва ли някога си му обръщал внимание“, тук отново се изчервих и пак се почувствах неловко. „Не го попитах накъде така, но има ли значение всъщност. Все едно да попиташ: А кога ще се завърнеш?

Знам, че се е забързал към нея

или пък към нея. Виждаш ли птичките навсякъде – от мен да знаеш, че ако има някой на тази земя, който да не знае да пази тайна, то това са птичките!

Но има ли значение наистина, когато светът е така устроен, че винаги някъде някой все някого чака!Това, което знам със сигурност е, че тръгна да търси своята любов по белия свят. Иначе нямаше да мине първо през шивачката

а сетне право при обущаря

Човек не се пременя току- така. Нали? Кажи ми, ти по ги разбираш от мен, а? “

Кимнах и ми стана едновременно и хубаво, и тъжно. После хванах моя малък приятел под ръка. Не че имаше нужда. Очите му бяха затворени, но едва ли има някой друг, който така добре да познава целия квартал и всички чудаци в него. Едва ли се нуждаеше от някого, който да го води надолу. Хванах го ей така, без да търся причина. Не е толкова сложно.

После сложих мъника да спи в неговото легълце

А какво стана с мен ли?

Аз се запътих право към онази чудата шивачка и чудат обущар, а птичките разказаха останалото на моя малък приятел.

Автор на кукличките е Альона Фингарова, която вдъхнови Делян Петришки да напише тази приказка!



Коментари

Коментар: 1

Strahotna prikazka,vdyhnovena ot unikalni kukli...Pojelavam vi" va6ata" prikazka nikoga da ne svyr6va,a da vi vdyhnovqva godini nared.


  • 1

Добави коментар