Да се чувстваш... правилно

131
Да се чувстваш... правилно

Диалогът е всъщност два монолога

Всеки страничен наблюдател, дочул разговор между родител и дете, ще установи с изненада колко безплоден е той, колко малко едната страна слуша другата. Диалогът звучи като два монолога, първият от които съдържа упреци и наставления, а вторият – опровержения, оправдания и молби. Трагедията на подобно „общуване“ идва не от липса на любов, а от липса на уважение, не от липса на интелигентност, а от липса на умение.

Успехът при общуването с децата се основава на уважението и умението. Успешното общуване изисква размяната на репликите да не накърняват както детското, така и родителското самоуважение, а изказванията, които изразяват разбиране, да предшестват изказванията, които дават оценка, съвети или наставления.

С две думи, общувайте с децата си така, както очаквате и предпочитате да общуват близките и приятелите ви с вас. Ако ви е крив денят, един упрек или едно наставление би ви вбесилo, нали? Предпочитате не да ви се даде съвет или да бъдете изкритикувани, а да получите чисто разбиране на начина, по който се чувствате.

Деветгодишният ви син се прибира вкъщи бесен. С класа си е трябвало днес да ходят на излет в планината, но навън вали. Какво казвате на детето си? Първоначалното, което ви хрумва, е: „Безполезно е да се плаче заради провалени заради лошото време излети. Никой не може да влияе на времето“. Или: „Има и други дни, когато няма да вали и вие ще идете на излет“. Или: „Не аз докарах дъжда, защо се сърдиш на мен сега.“

Помислете как той се чувства в момента и как никоя от гореспоменатите реплики нито ще го успокои, нито ще го накара да премисли трезво нещата... Най-добре ще му помогнете, ако просто проявите разбиране и уважение към чувствата му:

- Много си разочарован.
- Да.
- Много искаше да идеш на този излет...
- Да...
- Беше си приготвил раницата от снощи, а този дъжд всичко развали.
- Да, точно така стана.

След кратка пауза синът ви добавя: „Ще има и други недъждовни дни, когато ще идем на излет.“
Сякаш чудо, сякаш магия, а това именно е начинът, по който разговаряме всекидневно с възрастните. Защо не го прилагаме и спрямо децата си, а постоянно ги укоряваме за начина, по който се чувстват или ги наставляваме как е правилно или не е да се чувстват?



Детето не е в състояние да слуша никого, когато е обзето от силни емоции. То не може да приеме съвета, утехата или уместния укор. То иска ние да го разберем... нищо повече. Иска да разберем какво става в душата му в този момент. Иска освен това да бъде разбрано, без да съобщава изцяло какво изпитва. То разкрива само малка част от преживяванията си, която ни е нужна, за да се досетим за останалото.

Когато детето ви сподели с вас: „Учителката ме наказа“, не го разпитвайте за подробностите. Пропуснете и логичния въпрос, който ви иде да зададете: „Какво направи, за да си го заслужиш?“ Тук е необходимо да му покажете, че разбирате как се чувства то – оскърблението, неудобството пред другите деца, както и желанието му за отмъщение.

Детските емоции не са много по-различни от вашите. Ако вас шефът ви е порицал пред всички, бихте изпитвали именно същите емоции. Ясно ни е как то се чувства и трябва да подберем подходящите думи, за да разбере то, че разбираме какво е преживяло.

„Трябва да е било ужасно неприятно за теб“, или „Това сигурно те е вбесило“, или „Намразил си учителката си“, или „ Имал си лош ден днес“. Няма да намалеят и изчезнат силните му емоции, ако кажем „Не е хубаво да изпитваш такива чувства“. Но приемем ли ги като съчувствие и разбиране, те намаляват. И тогава детето само споделя подробностите от случката.

Да се разговаря с детето е истинско изкуство, затова трябва да се научим да се вслушваме в думите му и да търсим скритите, кодирани послания, които носят те.

Десетгодишният ви син ви пита колко изоставени деца има в България. Вие отговаряте на въпроса му, но после той пита колко са изоставените деца в Европа, в бедните държави, по света... Вие проверявате и отговаряте, а накрая досещате ли се, че на него всъщност не му пука за изоставените деца по света, а се страхува той да не бъде изоставен... Синът ви очкаква да чуе не цифри, а уверението, че вие никога няма да го изоставите.



При първото ви посещение в детската градина тригодишната ви дъщеря вижда рисунка на стената в коридора и пита: „Кой е нарисуувал тази грозна рисунка?“ Вие какво? Поглеждате я укоризнено и заявявате, че не е прилично да наричаш грозни картини, които в действителност са толкова красиви. Ако се замислите, може би ще хванете скрития смисъл на въпроса й – какво става с децата, които не рисуват красиви картини?

Всекидневният ни език е недостатъчен за смислено общуване с децата. Истинското докосване до тях, както и преодоляването на родителското неудовлетворение, са възможни при нов тип общуване с децата, след като поне за кратко се замислим върху чувствата им.



Добави коментар